Rainman.blog.bg
До 50-те години на ХIХ век никой не е в състояние да добива петрол в големи количества. Първите опити за сондиране или копаене за нефт в Китай, в Баку
(Азербайджан) и в полските Карпати създават процъфтяващ нефтодобив на местно ниво. Горящи с петрол лампи осветяват улиците на гр. Кросно в Южна Полша още през XVI век. Нищожният мащаб на тези операции обаче прави петрола прекалено скъп за всеобща употреба.
Ситуацията се променя коренно на 27 август 1859 Г., когато в CAlЦ се сондира първият съвременен петролен кладенец. През 1857-а компанията "Сенека ойл" наема инженера Едуин Дрейк със задачата да проучи предполагаеми нефтени залежи в околностите на Титъсвил - град в промишлено развитата западна част на Пенсилвания. Пенсиониран работник по железниците и самозван "полковник", Дрейк е избран най-вече защото можел да ползва безплатно жп транспорта. Той пристига в Ойл Крийк и започва сондирането, като пробва нов метод, подобен на този за добив на сол.
Работата напредва мъчително. Веднъж достигнали здрава земна маса на 10 метра дълбочина, сондите вече се спускат с по-малко от метър на ден. От „Сенека ойл" отдавна са се отказали от начинанието, а приятелите, които Дрейк успял да убеди да го финансират, също един по един го напускат. Тълпи местни зевзеци висят покрай обекта и му се подиграват - даже слагат на кладенеца името .. Drake's Folly" ( „ Щуротията на Дрейк”). И изведнъж, едва на 20 метра дълбочина, сондите удрят суров нефт. С новата техника на Дрейк залежите вече могат да се изтеглят в много по-голям обем, отколкото преди. Само ден след находката и други техници тръгват да копират кладенеца на Дрейк.
Така започва „нефтената треска" в Пенсилвания. Работници на сондажните кули, инженери и предприемачи се надпреварват кой първи ще стигне до градовете на новия петролен бум - все с имена като Ойл Сити, Питхоул Сити И Петролиъм Сентър (Oil City - буквално Нефтоград, Pithole City - Град на находището, и Petroleum Center - Петролен център. ). Повечето от работниците са бойци от Войната между Севера и Юга - вече на път за дома. Миризмата на бързи пари привлича към нефтения пояс джебчии, проститутки и престъпници - паплач „от кол и въже", готова да се облажи от набъбналите портфейли на нефтодобивниците. По калните улици измежду сондажните кули и схлупените коптори на новите градове се редят публични домове и казина, където работниците само за няколко часа губят всичко, спечелено с тежък труд. Известни мошеници и гангстери добиват слава именно в новите градове из нефтените полета на Пенсилвания: Стоунхаус Джак, който прави опит да подпали цял Титъсвил, и легендарният комарджия и пехливанин Бен Хоугън, сам нарекъл се „най-злия човек на света", който .”би опитал всичко, стига да е далавера и да е противозаконно... с нефт се занимава само доколкото краде парите, спечелени от другите чрез нефта".
В нефтените полета на Пенсилвания големи богатства се трупат бързо, но и толкова бързо се губят. През септември 1865 г. - само четири месеца след основаването си -Питхоул Сити има 15 ООО жители, а година по-късно населението се е свило едва до 2000; скоро мястото се превръща в „призрачен град", тъй като петролът се изчерпва и нефтотърсачите се местят към нови находища. В бурните първи дни на петролната индустрия с пресъхването на един кладенец веднага се намира друг, който да го замести. Самият Дрейк умира почти без пукнат грош през 1880 г. След като неговото изобретение - което той така и не патентова - става достатъчно популярно, предлагането на петрол започва сериозно да надхвърля търсенето. Цената на петрола пада от $10 през януари 1861 г. до 50 цента през юни, а после до нищожните 1О цента в края на годината. Тъй като печалба няма, нефтотърсачите се разотиват също тъй бързо, както и са дошли, като оставят след себе си ръждясващи сондажни кули и глухи железопътни линии, задръстени с празни вагони.
Мнозина тогава решават, че в петролната индустрия няма как да се осигури стабилна печалба.
Един човек обаче вижда решението. На 26-годишна възраст Джон Д. Рокфелер вече се е издигнал от поста на обикновен чиновник до съсобственик на петролна рафинерия в Кливланд. Той разбира, че огромните печалби ще бъдат за онзи, който може да контролира предлагането на петрола. Защото после, с по- вишаване на търсенето, ще може да държи целия свят в ръцете си.
Рокфелер е роден на 8 юли 1839 г. и израства в бедно семейство, факт, който вероятно обяснява както идеята му фикс за трупане на пари, така и изключителната му предпазливост. Веднъж като дете отказват да го включат в обща снимка на класа, защото костюмът му бил твърде вехт. Майката на Рокфелер е дълбоко религиозна жена от баптисткото вероизповедание, а баща му е небезизвестният по онова време Уилям Ейвъри Рокфелер (Големия Бил), странстващ продавач на "чудодейни лекове" и многоженец.
Големия Бил често се явявал вкъщи "яхнал нов кон, облечен пищно и размахващ дебела пачка нови банкноти", а после мамел синовете си на карти "за да не се отпускат" (Черноу, с. 28).
Рокфелер започва като обикновен чиновник, а после влиза в съдружие с двама англичани, чиито дялове накрая изкупува. Трупа богатството си постепенно, като непрестанно търси начини за допълнителна печалба; отваря например нови пазари за страничните продукти от производството на керосин, намалява отпадъка и произвежда собствени барели, вместо да ги купува. Рокфелер е още съвсем млад през 1870 Г., когато създава .Стандард ойл" с капитал $1 милион, от който притежава 27 процента. "Стандард ойл" по-късно ще стане най-големият петролен гигант в света.
Рокфелер успява да убеди другите собственици на рафинерии да се сдружат с него, така че да могат да превозват петрола при по-ниски тарифи, предлагани от жп компаниите за големи обеми. И до днес не е напълно ясно дали следващата стъпка е по инициатива на Рокфелер или на железопътните компаниино така или иначе той се среща с представители на трите най-големи транспортни дружества в Пенсилвания, които се съгласяват да предложат на "Стандард ойл" и неговите партньори по-ниска тарифа за превоз, като същевременно определят по-високи цени за техните съперници. Освен това той подбива конкурентите, като смъква цените, за да ги доведе до фалит, а същевременно тайно инвестира в други, свързани с петролното производство компании (като инженерни фирми или производители на барели и тръбопроводи).
Рокфелер продължава да разширява "обръча", като кани и други собственици на рафинерии да се включат с него в "Саут импрувмънт асосиейшън" - сенчеста монополна организация. Всеки собственик на рафинерия, който посмее да не се присъедини, с изненада открива, че железниците вече му искат толкова висока тарифа, при която не може да излезе на печалба; Рокфелер само това чака, за да изкупи губещите компании. Цялата операция е обвита в пълна секретност. Собствениците на рафинерии, сдружили се с Рокфелер, получавали съвета "Не казвай дори на жена си!", но в крайна сметка тайната изтича и силно разгневява независимите петролни производители.
Един свидетел на това извиване на ръце е Айда Тарбел, 14-годишната дъщеря на независим нефтотърсач, която години по-късно ще разобличи бизнеспрактиките на Рокфелер в своята книга Историята нд "Стандард ойл".
"Никой и не чакаше да разбере какво мисли съседът, пише Тарбел. В устата на всички беше само една дума: "конспирация". Седмици наред всички нефтодобивници изоставят обичайната .си работа и "се носят от град на град, тръгнали да унищожат "чудовището", "четиридесетте разбойници", "голямата анаконда", както наричат мистериозната "Саут импрувмънт къмпани" (Тарбел, с. 71). Железопътните компании бързат да обявят, че са скъсали всякакви връзки с Рокфелер. Вместо да се откаже, Рокфелер за броени дни изкупува 20 от 26-те рафинерии в Кливланд - това остава в историята като .лсливландсното клане". Един гениален ход, който, според биографа му Рон Черноу, донася на Рокфелер несравнимо удоволствие.
"По време на .кливландското клане" Рокфелер се опива от сладкото отмъщение срещу някои от по-възрастните в бранша, които са си позволявали снизходително да го поучават", пише той.
"Това с особена сила важи за преговорите с „.Александър, Скофийлд и къмпани", сред чиито съдружници е и някогашният шеф на Рокфелер - Айзък Л. Хюит.
Когато Хюит пристига в дома на Рокфелер на Юклид Авеню да моли милост, нефтеният крал му заявява в очите, че фирмата му няма да оцелее, ако откаже да я продаде на .Стандард ойл". Обръщайки се към Хюит, Рокфелер изрича следните думи, които по-късно стават част от легендата за него: "Знам начини да печеля пари, за които не си и чувл”. Обезсърчени от чутото, Хюит И неговите съдружници в крайна сметка продават фирмата за 65 ООО долара, макар да смятат, че тя струва поне $150 ООО" (Черноу, с. 146-7).
Сега вече Рокфелер държи лъвския пай от петролните доставки в САЩ, а финансовата му мощ убеждава жп компаниите тайно да възстановят системата със "специални отстъпки". Неговата фирма продължава да поглъща малки независими рафинерии и петролопроизводители, както и свързани производства и жп инфраструктура, като вагони-цистерни и железопътни терминали. През 1875 г. около 95 процента от мощностите за рафиниране в САЩ са в негови ръце. Заради новите находища в Тексас, Оклахома, Калифорния и други щати, освен в Пенсилвания, нефтеното производство в страната бързо се разраства - а с него и богатството на Рокфелер. Годишното производство на петрол в САЩ скача от нищожните 2000 барела през 1859-а (годината, в която Дрейк бие първата 'съвременна сонда) до 64 милиона през 1900-а. Търсенето на керосин и други петролни продукти расте заради употребата им за отопление и осветление, за см аз очни материали в растящите индустриални производства в САЩ и Европа, в жп локомотивите и в новите двигатели с вътрешно горене, чието производство тръгва в края на XIX век.
В Пенсилвания "Стандард ойл" държи на практика пълен монопол. Тази ситуация се променя едва след откриването на нови находища в други щати.
Само пет години след като предприемачът Едуард Л. Доъни бие първата нефтена сонда в Калифорния през 1892 Г., около ЛОС Анджелис вече работят над 200 петролни компании. Също както и в Пенсилвания, фирмите бързо се окрупняват, тъй като по-слабите предприятия фалират или са погълнати от конкуренцията - но когато "Стандард" купува „Пасифик коуст ойл къмпани" и стъпва в Калифорния през 1900-а: в щата има седем големи петролни фирми, като най-голямата от тях е „Юниън ойл".
През следващата година сондажниците в Тексас правят най-сериозния удар в историята на САЩ с находището в Спиндълтоп. Отначало бият сондите в Тексас за вода, а не за нефт, и дори се дразнят от петролните находища, тъй като им пречели да търсят подземни водни източници. След няколко незначителни находки през 1894 г. Тексас става сцена на първия голям удар. Патило Хигинс обаче е на мнение, че промишлеността ще премине от въглища на петрол. Освен това е твърдо убеден, че под солника в Югоизточен Тексас, известен с името Спиндълтоп, лежат големи нефтени находища. Хигинс - еднорък механик и самоук геолог - започва сондиране и два месеца по-късно "изведнъж от дупката се чу звук като оръдеен изстрел, а от земята като фонтан изригна огромно количество кал. Само след секунди тя бе последвана от природна газ, а после и нефт. Нефтеният „гейзер" - зеленикаво-черен на цвят, беше два пъти по-висок от сондажната кула и се издигна над 50 метра" ("Сnuндълmоn, Тексас", Институт за палеонтологични изследвания).
Както се случва в Пенсилвания 30 години по-рано, Тексас е наводнен от нефтоработници и инженери. Местните наричат сондажниците с прозвището wildcatters ("коткаджиите"), защото стреляли по дивите котки, тормозещи първите работнически селища, и забивали с пирони труповете им по сондените кули. И отново следва вече познатият сценарии на прекалено предлагане и сриващи се цени. В края на 1902 г. петролът се продава по три цента за барел, като в същото време търговците в новопоникналите тексаски градове пласират чаша питейна вода за същата цена.
След Спиндълтоп избухващата на различни места из държавата "нефтена треска" води до нови находища в Оклахома, Луизиана, Арканзас, Колорадо и Канзас. В нея има и печелещи, и губещи. Може би най-ощетени от всички са американските индианци, на чиято земя е открит нефтът.
След края на Войната между Севера и Юга и откриването на първата трансконтинентална жп линия през 1869 г. Западът вече е отворен за нови заселници. Индианците са изтласквани все по на запад, а накрая ги затварят в резервати. Даже и в границите на тези резервати обаче за индианците няма покой - мамят ги, за да им отнемат земята, петрола, водата и друга ценна собственост. До съвсем неотдавна - до 1962-а, един век след началото на американската петролна индустрия, Вашингтон официално не е отменил позицията си, че е "нарушение на антимонополните закони, ако племената разработват минералните си богатства".
През 20-те години на хх век в резервата на осейджите в Оклахома е открит нефт. Този резерват още в началото на XIX век постепенно се е свил по територия, тъй като осейджите били принудени да се откажат от над 80 милиона акра земя, а през 1871-2 г. ги преместили насила от Канзас в Оклахома.
След откриването на петрола осейджите бързо стават една от най-богатите етнически групи в света. В книгата си Смъртите на Сибuл Болтън - една американска история журналистът от Вашингтон поуст Денис Маколиф описва масовите кланета, извършени от бели мъже, които често се женели за богати млади жени от племето осейджи, а после избивали и невестите си, и техните семейства. Този зловещ епизод, започнал през 20-те години, остава в историята като "терорът над осейджите" [Маколиф, с. 83).
"Можем да наречем осейджите .кувейтците на 20-те години". Нефтът прави индианците осейджи най-богатите хора в света на глава от населението", пише Маколиф. На мнозина от тях обаче е отредено само за кратко да се радват на това богатство. "Поне шестдесет богати осейджи - близо 3 процента от цялото племе - били убити заради парите им в началото на 20-те, преди правоохранителните органи да се намесят... Тарифата да се наеме беден бял мъж, за да убие богат осейджи, била 500 долара и един роудстър(Открит двуместен автомобил, като при класическия вариант страничните стъкла липсват. - Б. пр. ) „втора ръка" (Маколиф, с. 123-4). Сред жертвите е и бабата на Маколиф - Сибил Болтън, за която се смята, че е убита от своя настойник.
И докато петролната индустрия се разраства, а в западните щати се установяват други компании извън контрола на "Стандард ойл", индустриалната империя на Джон Д. Рокфелер получава удар от друго място.
Дори самият мащаб и безпощадността на "Стандард ойл" я обвива в призрачна слава. В книгата си Диви финанси Томас Лоусън описва новата централа на компанията с доста смразяващи думи: "В долния край на най-голямата пътна артерия в най-големия град на Новия свят се издига огромно здание от обикновен сив камък. Яко като зандан, високо като църковна кула, а студената му мрачна фасада сякаш се мръщи на пъплещите край нея лекомислени тълпи и неодобрително гледа на безгрижието на случаино промъкналите се слънчеви лъчи, които следобед танцуват покрай внушителните корнизи. Хората сочат към строгите порти, надзъртат към редиците немигащи прозорци, сбутват се един друг и бързат да подминат, както сигурно са правили едно време испанците, минавайки край дверите на инквизицията. Сградата се намира на Бродуей М 26 (Лоусън, с. 5).
Докъде стигат амбициите на Рокфелер? В годините на разцвета си като бизнесмен мнозина говорят, че Рокфелер се стреми не само към пълно господство в американската петролна индустрия: идеята му е да завладее и държавната машина. Още съвременниците му шепнат, че е създал династия и я превърнал в "невидимото правителство на CAЩ", "хищнически капитал, контролиращ лостовете на властта зад плътна димна завеса", както го описва Морис Бийл в книгата си Династията Рокфелер" (с. 69). Раздаваните рушвети и услуги, разкрити от Айда Тарбел, не целят само осигуряване на по-добра среда за търговия - по-скоро са знак за бездънна амбициозност.
Въпросът какво точно мотивира Рокфелер е доста интересен. Макар да е първият милиардер, когото светът познава, той продължава да се придържа към скъперническите навици от младостта си. Биографът му Рон Черноу описва например как той събирал хартията и канапа от колети, които получавал (Черноу, с. 504). Съпругата му Лора Селестиъл Спелмън била дълбоко религиозна жена, домашният му живот – по монашески скромен; трите им деца имали само едно колело, което карали на смени.
Филантропията на Рокфелер и религиозните му вярвания са в пълен контраст с неговата антипатия към правата на трудещите се. Рокфелер вярва, че хората носят морално задължение да използват богатството си за общественото благо, но не вижда нищо лошо да използва всякакви средства за постигане на максимална печалба. На 20 април 1914 г. детективи, наети от компанията на Рокфелер "Колорадо фюъл енд айрън", застрелват и подпалват 20 мъже, жени и деца, за да разтурят миньорска стачка. Този епизод остава в историята като "Клането от Лъдлоу".
В края на XlX век сигурно е изглеждало, че изградената от Рокфелер империя е напълно неразбиваема. Но едно ново поколение журналисти, известни като muckrakers ("ровещите в калта"), се захваща да разследва американските индустриални гиганти. Сред тях е и Айда Тарбел, която, под влияние на детските си спомени от Питхоул Сити, решава да използва случая със „Стандард ойл", за да илюстрира надигането на монополистичните картели в американската икономика. "Измежду притесненията, обидата и объркването от приказките на баща ми у мен остана убеждение, което не е изчезнало и до днес - че извършеното тогава е било една несправедливост" (Тарбел, с. 179).
Тарбел пише впечатляваща серия от статии, резултат на задълбочени проучвания, с които заклеймява тъмния бизнес на Рокфелер. "Заради неговото влияние животът на нацията ни във всяко отношение е определено по-беден, по-грозен, по-нечестен", пише тя. [,,Стандард ойл"] никога не играят честно, и това уби величието им в моите очи" (Тарбел, с. 41).
Характеристиката, с която Тарбел завършва статията си, също е много показателна: Ако г-н Рокфелер бе обикновен човек, избухналото обществено презрение и подозренията, които се изливат върху него, биха го смазали. Но той не е обикновен човек Той има силно въображение, за да прозре в какво може да се превърне петролният бизнес, ако го събере целия в ръцете си; има интелигентността да анализира проблема, като го разбива на съставните му части, и да намери пътя към пълния контрол. Той притежава ключа за наистина велики постижения: една устременост към целта, която никой не може да отслаби. Петролните региони може да протестират, да го наричат заговорник, а всички онези, които са му продали нефт, да го смятат за предател; железниците може да се отказват от своите договори, а съдът да анулира контракта на компанията му; без всякакво притеснение - и без да спира той продължава нататък към постигането на великата си цел" (Тарбел, с. 42).
Експозета от колеги журналисти като Чарлз Франсис Адамс и Хенри Демърест Лойд създават обществено недоволство срещу Рокфелер и другите капиталистически гиганти. Рокфелер никога не се изказва публично срещу Тарбел, но в частни разговори я нарича "войнствената госпожица" или .усойницата". Във всеки случай вредата вече е налице; следват две десетилетия на съдебни дела и разследвания, в края на които "Стандард ойл" получава заповед да се освободи от дъщерните си предприятия. След години на съдебни разправии Върховният съд на CAlЦ решава, че фирмата е виновна в нарушение на анти- монополните закони. През 1911 г. .Стандард ойл" е разбита на 35 отделни фирми.
Джон Д. Рокфелер не изглежда притеснен от решението на съда да разбие компанията, която е създал. "Купувай акции на "Стандард ойл", съветва той свой приятел, когато новината от съда достига до него, а след това спокойно продължава играта си на голф. Изглежда, Рокфелер е напълно прав. Най-голямата от тези нови фирми, „Стандард ойл ъв Ню Джърси" (по-късно получила името „Ексон") поема почти същата роля като на жестоко критикуваната компания-майка. Ръководена от старата сграда на Бродуей NQ 26 в Ню Йорк Сити, от почти същия Съ- вет на директорите като на "Стандард ойл", "Стандард ойл ъв Ню Джърси" продължава да купува нефт от бившите фирми на "Стандард" , като същевременно е и техен банкер. Всички бивши фирми на "Стандард" продължават да продават своя петрол на една и съща цена - макар че по това време никой не може да докаже дали става дума за тайни договорки или за здравословна конкуренция. Сред по-големите бивши фирми на "Стандард ойл" са „Стандард ойл къмпани ъв Ню Йорк" (по-късно наречена "Мобил") и "Стандард ойл ъв Калифорния" ("Сокал" , по-късно „Шеврон").
Династията Рокфелеp
...........................................................................................................................................................
.jpg)
