Авантаджия

Tutankhamon661 - blog.bg

Предполагам, че всеки го е виждал с очите си. Примерно колегата, който все е забравил да си купи цигари, и цял ден муфти ли муфти. Винаги обещава, че ей сега отива до лафката и, естествено, ще почерпи, но това никога не се случва. Или е затворено, или е бил затрупан от работа и не е могъл да смогне. На следващия ден пак е забравил, защото примерно е закъснявал за работа. Паралелно с това муфти и останалите, не само теб, и не се притеснява, че всички го виждат. Наглостта  заслепява разсъдъка.

Благодарение на въпросното "доене" този колега си спестява поне 100 лева на месец, защото не търси само цигари. Колко му е да каже "Я, черпи едно кафенце, пък следобедното е от мен!" Само че следобед най-вероятно ще се покрие. Да, правилно се досещаш - с радар не можеш да го откриеш.

За теб може да е само кафенце, но за него е направо висша математика - вече е калкулирал, че в никакъв случай не трябва да се мине с 30-40ст.

Най-шокиращото е, че пресметливият колега обича гръмко да се изказва срещу ... авантаджийството. Винаги се възмущава, ако види, че някой проси почерпка. Конкуренция ли? Неее. По-скоро страх да не поискат и от него. Той искрено мрази да ... черпи. Ако в даден момент не може да го избегне, развързването на кесията му е съпроводено с нещо от сорта "Ей, голям лакомник си!" Грешиш, ако мислиш, че се е сетил за себе си. После не цял ден, а всеки ден ще ти го напомня. Скритият замисъл на това натякване е нова почерпка. Та той си иска без да те е дарил с кафе, к'во остава след като е хвърлил на вятъра някой лев!

Веднъж, втори, трети път. Но той не спира. Накрая му правиш логичната забележка, че и той взема заплата, съответно би трябвало сам да покрива разходите си. Неудобно ли ще се почувства? Съвсем не. В отговор чуваш виртуозното "Ей, че си скръндза!" Напомняш му за многократното муфтене, а той "Еее, веднъж се случило!" Няма лъжа, няма измама. За него 365 пъти в годината изглеждат като "веднъж". Така работи болната му психика - почерпките винаги му се струват недостатъчни.

Лошо е, ако и сред съседите си имаш муфтаджии. Животът се превръща в безкрайно даване, а благодарност няма, защото човекът отсреща смята, че си длъжен. И си вярва на всичкото отгоре.

Съседката, която използва всяка свободна секунда, за да дойде на кафе - истинска класика. Е, има някои екстри. Примерно научаваш всички клюки от блока, а те са цял тир. Добре, ако съседката е от оня тип, който се вре навсякъде и е солидно подплатена с любопитен "материал".

Аз имам няколко такива комшийки. Признавам, че ми е интересно да ги слушам. Не само че са сладкодумни, но и около нас дал Господ достатъчно събития. Както каза един човек от полицията "Най-интригантският блок в цяла София."

Понякога обаче това добросъседство натежава. Особено ако мутира в "Дай малко брашно" или "Да ти се намира малко захар?" Все е свършила "неочаквано". Това го има навсякъде, струва ми се. 

Съществуват хора, които се кефят, че по този начин някой се е сетил за тях.  На мен обаче никога не ми е липсвало внимание от околните и не държа да ме притесняват, особено ако стане в момент, когато имам спешна работа.

Все пак нека отчетем, че никак не е лесно да си муфтаджия. Постоянно пресмятане "да не се минеш", "военни стратегии" как да създадеш обстановка за резултатно цицане и, разбира се, театрално извинение за неудобството, последвано от убедително обещание за скорошно връщане на почерпката. Това обещание винаги е за неопределено бъдеще, за да може да го избегне.

Не си мислете, че е шега-работа. Това си е психическо натоварване, сериозна мисловна дейност.

А резултатът? Ми, струва си за .... 30-40ст!

За настоящия постинг използвах като прототип действително съществуващ колега. Тъй като е не само алчен и стиснат, но и компютърно неграмотен, т.е. няма шанс да я открие, нарочно му разказах за тази публикация. Както очаквах, той призна, че има много такива хора и добави, че   много ги .... мрази. Тези негови думи бяха напълно искрени, защото той изобщо не се смята за авантаджия. Това е често срещан проблем при повечето хора - пълна липса на правилна самооценка. Отделен е въпросът накъде ще избие.

Със задоволство мога да кажа, че в последно време аз и останалите колеги почти отказахме авантаджията от тютюнопушенето. Просто вече никой не оставя цигари на маса, шкаф или нещо подобно. А той избягва да купува въпросната стока. В този смисъл трябва да ни е благодарен - без наша помощ едва ли щеше да ги откаже.